Културно присвояване – къде е границата със законовото авторско право

След като първоначалната еуфория от историческата победа на България на Евровизия с песента Bangaranga премина, дойде време като общество да погледнем по-навътре и да направим по-задълбочен анализ. Проектът безспорно покори европейската сцена, но заедно с вълната от гордост, отвори и една друга, по-сложна дискусия в публичното пространство.

Мнозина наблюдатели, лингвисти и критици побързаха да отбележат, че „бангаранга“ всъщност не е просто забавна, измислена дума, а реален израз, заимстван от ямайския патуа (местния креолски език в Ямайка), където означава „бунт“, „безредици“, „шум“ или „хаос“. Използването на тази специфична дума провокира сериозни дебати, като част от аудиторията дори определи практиката като проява на културно присвояване.

Но какво точно стои зад това понятие, което все по-често чуваме в съвременния свят? Културното присвояване се отнася до заимстването на елементи от една култура от членове на друга, обикновено по-доминираща култура, без дълбоко разбиране, уважение или разрешение. Най-често то се разпознава по следните белези:

• Изваждане от контекст: използване на свещени, традиционни или езикови символи извън тяхното оригинално значение, често с чисто комерсиална или развлекателна цел.

• Асиметрия на силите: когато елементи от културата на малцинствени или исторически експлоатирани групи се възприемат като „модерни“ или „екзотични“, едва след като бъдат използвани от външни за общността творци.

• Липса на признание: пропускане на изричното отдаване на почит или финансово/морално признание към оригиналните създатели или носители на съответното културно наследство.

Темата за културното присвояване е изключително важна, тъй като в дигиталната ера изкуството няма граници, но моралните и правните отговорности остават. Къде обаче свършва творческото вдъхновение и къде започва неоторизираното използване? За да разгледаме този казус професионално, обективно и в дълбочина, днес разговаряме с адв. Ива Георгиева от адвокатско дружество за интелектуална собственост IPfabrika.

Има ли законова дефиниция за културно присвояване? 

Краткият отговор е не. Културното присвояване е социокултурно и етично понятие, а не правен термин. В международното и националното законодателство за интелектуална собственост няма дефиниция, която да го криминализира или забранява. 

Правото борави с концепции като авторско право, търговски марки и географски означения. Традиционното право на интелектуална собственост защитава конкретен, индивидуален създател или компания, докато културното наследство, като езикови изрази или фолклор, обикновено е притежание на цели общности и често липсва ясен индивидуален носител на правата.

Т.е за културно присвояване няма последствия в правен смисъл?

В класическия смисъл на думата - не. Тъй като не е законово нарушение, не можете да съдите някого директно за „културно присвояване“. Понякога обаче има застъпване с правото. Ако даден културен елемент е регистриран като колективна търговска марка или географско означение, тогава има правна защита. 

Конкретно - в случая с нашия победител на Евровизия думата „бангаранга“ от е част от публичното достояние и от езиковото богатство на Ямайка. Затова използването ѝ в песен е напълно легитимно творческо решение, което законът изцяло позволява, без това да води до негативни последици за артиста.

Но когато се прекрачи границата на регистрирани марки, нещата се променят. Ярък пример за такова застъпване са казусите с традиционните шарки на коренното население Навахо в САЩ, които бяха защитени като колективни търговски марки. 

Когато брандът Urban Outfitters ги използва върху продуктите си без разрешение, се стигна до мащабно съдебно дело за нарушаване на правата върху търговска марка и фалшива асоциация с племето, което завърши с извънсъдебно споразумение за милиони.

Къде точно минава границата между творческото вдъхновение (което обогатява изкуството) и некоректното заимстване от правна гледна точка?

От правна гледна точка границата е ясна: тя се нарича авторско право и публично достояние. 

Ако използвате елементи, които са част от общото културно наследство или езиково богатство (като думата „бангаранга“), вие сте в зоната на вдъхновението и законът ви защитава. 

Ако обаче заимствате конкретно съвременно авторско произведение, запазена марка или индивидуален дизайн без лиценз, навлизате в зоната на плагиатството и нарушението на чужди права и закона.

Българската народна музика често се използва в модерни поп песни. Трябва ли да се иска разрешение и, ако да - от кого?

При този казус има важен детайл. Автентичният фолклор (с неизвестен автор) е публично достояние и за използването му не се иска разрешение. Всеки творец може свободно да изпее или вплете стара народна песен в свой, нов аранжимент.

Ако обаче използвате конкретен съществуващ запис или обработка на известен композитор (като Филип Кутев например), законът изисква разрешение от:

• Наследниците на композитора/аранжора за авторските права над самата музикална обработка.

• Изпълнителите и продуцента на записа – за сродните права върху конкретното изпълнение и фонограмата (ако се използва директен семпъл).

Затова съвременните артисти често предпочитат да запишат фолклорните мотиви наново в студио и така не им се налага да се занимават с правни разрешения.

Има ли планове някой ден да се въведе официален закон срещу културното присвояване? Имало ли е такива опити?

Опити за правно регулиране на този феномен има от десетилетия. Световната организация за интелектуална собственост (WIPO) активно разработва международни договори за защита на традиционното народно творчество. Тяхната цел обаче не е да криминализират "културното присвояване" като общо понятие, а да дадат на коренните общности правото да контролират комерсиалното използване на наследството си.

Въвеждането на глобален закон срещу самото културно присвояване е малко вероятно, тъй като границите му са субективни и етични. Правен текст, който забранява заимстването на думи или мотиви, би застрашил свободата на творчество, което е фундаментално право в съвременното общество.

Холивуд често разказва сюжети от историята и митологията на чуждестранни народи. Това попада ли в категорията “културно присвояване” или е по-скоро културен обмен?

В повечето случаи това е класически културен обмен и свобода на художественото изразяване. Историческите събития, античната митология и старите легенди отдавна са част от световното публично достояние. Никой няма изключителни авторски права върху древногръцките митове, скандинавските саги или историята на Римската империя. Холивуд има пълното законно право да ги интерпретира, екранизира и адаптира за глобалната аудитория.

Разликата с „културното присвояване“ тук се проявява по-скоро на етично ниво и зависи от уважението към източника. Когато филмовите студиа канят консултанти от съответните култури, за да пресъздадат автентично детайлите, говорим за пълноценен обмен, който обогатява световното изкуство. 

Проблем (от морална гледна точка) възниква само тогава, когато живи традиции на уязвими или коренни общности се окарикатуряват или комерсиализират без тяхно знание и съгласие. Но от правна страна киното остава защитено от свободата на словото, освен когато нарушава конкретни права или законови ограничения. 

Има ли държави, които са успели да създадат работещи вътрешни закони за защита на своите традиционни носии, занаяти или език от чуждестранни брандове? 

Да, има няколко държави, които усетиха икономическия и културен натиск от глобалните брандове и създадоха т.нар. sui generis (специфични, от собствен вид) закони.

Панама е пионер в това отношение. Още през 2000 г. там приеха Закон 20, който защитава колективните права върху интелектуалната собственост на коренното население. Създадоха специален регистър за традиционните текстилни занаяти - като прочутите цветни тъкани „мола“ на общността Гуна. Всеки чуждестранен бранд, който иска да ги използва в модна колекция, е длъжен да поиска разрешение и да плаща лицензионни такси.

Кения също прие мащабен закон през 2016 г. за защита на традиционните културни изрази. Според него местните общности могат да блокират неправомерното комерсиално използване на техните ритуали, носии и символи извън традиционния им контекст. Но големият проблем на тези закони остава един: те действат само на територията на съответната държава и нямат автоматична сила в чужбина. Затова битката на международно ниво все още продължава.

Какви практически съвети бихте дали на съвременните творци, които искат да смесват различни културни мотиви, за да бъдат изрядни юридически и етично?

Съветът ми е първо да проучат в дълбочина произхода на елемента, който искат да използват и ако той е част от живото наследство на конкретна малцинствена общност, трябва да се подходи с уважение, а не просто като към екзотична модна тенденция. 

На второ място е задължителната проверка от правна гледна точка: уверете се, че не заимствате съвременна авторска обработка или регистрирана търговска марка. Ако използвате готов аудио запис, винаги уреждайте правата с продуцента и останалите носители на авторски или сродни права. 

И накрая - бъдете напълно прозрачни и открито посочвайте източника си на вдъхновение, защото публиката и законът винаги ценят честността.